Постинг
21.06.2023 10:00 -
За Прабългарите и Хуните
За първи път от ат-Табари (и от неговият персийски извор) научаваме, че двата пост-атилови хунски народа, които Прокопий в трудовете си преди „Тайната история” нарича „кутригури” и „утигури”, са познати на ат-Табари с етнонимите „бунджар” и „баланджар”. При което, под „бунджар” на ат-Табари, явно трябва да се разбират „кутригурите” на гръкоезичните автори, а под „баланджар” – „утигурите”. Артамонов също смята през 1962 г. в книгата си за хазарите, че баланджар на арабоезичните автори са точно българите.
Ат-Табари проследява ролята на „банджар” и „баланджар” и по-късно, по времето, когато за първи път тюрки, начело с ябгу Истеми, стъпват в Предкавказието в средата на VІ в.
Както знаем, една от недоказаните хипотези от ХХ в. за прабългарите е, че те произхождат от каганатските тюркски племена, но тази хипотеза определено не е вярна, тъй като произходът на утигурите (= българите) в късно-античните гръкоезични летописи, които следват авторитета на Прокопий, е кимерийски и той е свързан не с Алтай или Памир, а с анатолийската и месопотамска мощ на древните кимерийци до VІ в. пр. н.е., които след това мигрират в Приазовието и Предкавказието. Следователно, в хипотезата на Прокопий от VІ в., че хуните от ІV в. имат кимерийско минало, има реално ядро, което за съжаление не е проучено.
През средата на ХІХ в. тази хипотеза получава ренесанс в проучванията на Г.С.Раковски в книгата му „Българска старина” (издадена през 1865 г. в Букурещ и оттогава не е преиздавана в автентичен вид), но Иречек към 1876 г., вместо да отдаде заслуженото на опитите на Раковски да изследва кимеро-българската етногенеза, лековато го нарича „фантазьор”. Оттогава нещата не са разглеждани, за срам на българската историческа наука, която решава, че Г.С.Раковски не заслужава уважение да бъде приет и като учен.
Забравено е и друго още по-важно, не Раковски от средата на ХІХ в., а именно Прокопий Кесарийски от VІ в., чиито останали сведения тотално са приети в науката, е автор на хипотезата за кимеро-хуно-български (утигурски) синтез.
Освободен от авторитетът на Юстиниан І, Прокопий в „Тайната история” честно разказва коя е причината хуните (разбирай: кутригури и утигури) да нападат Византия през Дунав. Прокопий разкрива, че хуни и перси били съюзници и че още по времето на Юстин І (518-527), неговият племенник Юстиниан се вживял в ролята да всее раздор между тях.
Несъмнено Юстиниан І е бил роден за държавник. Неговият устрем да привлече хуните на страната на римската империя, ни разкрива ясно и категорично, че пост-атиловите хуни, макар и да ги няма вече в Панония, където са били до към 460 г., въобще не са изчезнали безследно (мнозина историци безотговорно и нелепо правят този извод), а са се превърнали във важен източен геополитически фактор (С. Рънсиман, 1930).
Най-важните пост-атилови два народа от стария хунски съюз до 455 г., а именно „бунджар” (кутригурите) и „баланджар”, т.е българите (утигурите), владеят след 465 г. огромни територии от Кавказ до Днепър и са подчинени след 468 г. на Ирник от династията Дуло („Именник на българските канове”). Точно тази градска държава (Според Псевдо-Захарий Ритор, към 555 г.) е „древна Велика България” (Теофан) и „стара Велика България” (Никифор), чийто център е в Прикубанието и в град Боспор (Прокопий). Това е Велика България, която рухва към средата на VІ в. под инвазията на тюрките на Истеми и точно тази държава възстановяват към 629 г. Орган и Кубрат.
Прото-тюркските доктрини за прабългарите рухват в момента, в който бъдат възстановени летописните исторически сведения за утигури и кутригури. Твърдението, че хуните са тюрки няма никакво покритие, то дори не може да бъде реконструирано чрез глотогенетично родство между чувашкият и тюркският езици, и изглежда в прозренията на Н.Я.Мар, че чувашкият има „яфетически” (разбирай: анатолийски) произход, има голяма доза истина. Арабоезичните историци масово пишат, че българският и хазарският езици са донякъде близки, но се различават много от тюркският.
Отношението на Юстиниан към хуните, опитът му още от 522 г. да ги привлече на своя страна, го изявява като държавник със Зенон (474-475; 476-491), който също удачно ги използва към 486 г., поканвайки ги в Мизия (тези съюзници на Зенон, историкът Йоан Антиохийски назовава като „така наречените българи”).
Миналото на пост-атиловите хунски народи бунд (банджар, кутригурите) и баланджар (българите, утигурите) в периода от 465 г. до 565 г., си остава непроучено задълбочено в науката и на бъдещите изследователи им предстои да преодолеят старото конвенционално отношение към тази тема.
Да видим сведението на Прокопий в „Тайната история” за инсценираната от персийският шахиншах Хосрой Ануширван атака на предкавказките хуни, съвместно с алани и абхазци, над Армения.
Събитието се развива през 541 г. и е във връзка с византийско-персийският конфликт по това време. „Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите. Други съобщиха на Валериан и ромеите за тези варвари и те ги пресрещнаха и в завързалата се битка им нанесоха поражение. Персите узнаха всичко това.” (Тайната история, С., 1983, с.22).
Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали в това нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г. петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята на аланите в атаките през Кавказ на юг.
„Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на другите варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860)
Византийските историци познават народа „абхаз” и са дали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „бунджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари, заедно с алани и абхазци при атаката. Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с общото име „хуни”, а Прокопий и след него Агатий, Менандър, Теофилакт, ги именуват „кутригури” и „утигури”.
И така, нека сега отидем при Теофан в края на VІІІ в., когато той пише своята всемирна хроника.
Теофан заема от неизвестен автор от края на VІІ в., който е по всяка вероятност от сирийски произход, сведения за „древна Велика България”, за Кубрат и за народа, от който произхожда Кубрат.
От хрониката на Теофан има съхранени 16 копия и при сравнителен анализ става ясно, че в някои от тях племето, от което произхожда Кубрат, е изписано не „уногундури”, а „уновундбългари”.
Историците научават името „уногундури” от латинският превод на хрониката на Теофан, направен от Анастасий Библиотекар през 9 в. и от трактатът от 10 в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни. Там наистина е попаднала формата „уногундури”, но произходът на това сведение и при двамата е при хрониката на Теофан. Вследствие на което почти всички историци от началото на ХХ в. приемат на доверие това име и не се постарават да подложат на сравнителен анализ запазените преписи на Теофан, в които освен формата „уногундури” присъства името „уновундбългари”, т.е. хуни: вунд и българи.
Оттук става ясно и защо в арабоезичните източници масово държавата, основана от Аспарух на Балканите, бива именувана - "Бурджан". Последното е всъщност форма на "Бунджар" и вече посочихме, че и двете форми "бунджар" и "бурджан", се срещат като синоними още при хрониста Ат-Табари.
К.Милчев
Ат-Табари проследява ролята на „банджар” и „баланджар” и по-късно, по времето, когато за първи път тюрки, начело с ябгу Истеми, стъпват в Предкавказието в средата на VІ в.
Както знаем, една от недоказаните хипотези от ХХ в. за прабългарите е, че те произхождат от каганатските тюркски племена, но тази хипотеза определено не е вярна, тъй като произходът на утигурите (= българите) в късно-античните гръкоезични летописи, които следват авторитета на Прокопий, е кимерийски и той е свързан не с Алтай или Памир, а с анатолийската и месопотамска мощ на древните кимерийци до VІ в. пр. н.е., които след това мигрират в Приазовието и Предкавказието. Следователно, в хипотезата на Прокопий от VІ в., че хуните от ІV в. имат кимерийско минало, има реално ядро, което за съжаление не е проучено.
През средата на ХІХ в. тази хипотеза получава ренесанс в проучванията на Г.С.Раковски в книгата му „Българска старина” (издадена през 1865 г. в Букурещ и оттогава не е преиздавана в автентичен вид), но Иречек към 1876 г., вместо да отдаде заслуженото на опитите на Раковски да изследва кимеро-българската етногенеза, лековато го нарича „фантазьор”. Оттогава нещата не са разглеждани, за срам на българската историческа наука, която решава, че Г.С.Раковски не заслужава уважение да бъде приет и като учен.
Забравено е и друго още по-важно, не Раковски от средата на ХІХ в., а именно Прокопий Кесарийски от VІ в., чиито останали сведения тотално са приети в науката, е автор на хипотезата за кимеро-хуно-български (утигурски) синтез.
Освободен от авторитетът на Юстиниан І, Прокопий в „Тайната история” честно разказва коя е причината хуните (разбирай: кутригури и утигури) да нападат Византия през Дунав. Прокопий разкрива, че хуни и перси били съюзници и че още по времето на Юстин І (518-527), неговият племенник Юстиниан се вживял в ролята да всее раздор между тях.
Несъмнено Юстиниан І е бил роден за държавник. Неговият устрем да привлече хуните на страната на римската империя, ни разкрива ясно и категорично, че пост-атиловите хуни, макар и да ги няма вече в Панония, където са били до към 460 г., въобще не са изчезнали безследно (мнозина историци безотговорно и нелепо правят този извод), а са се превърнали във важен източен геополитически фактор (С. Рънсиман, 1930).
Най-важните пост-атилови два народа от стария хунски съюз до 455 г., а именно „бунджар” (кутригурите) и „баланджар”, т.е българите (утигурите), владеят след 465 г. огромни територии от Кавказ до Днепър и са подчинени след 468 г. на Ирник от династията Дуло („Именник на българските канове”). Точно тази градска държава (Според Псевдо-Захарий Ритор, към 555 г.) е „древна Велика България” (Теофан) и „стара Велика България” (Никифор), чийто център е в Прикубанието и в град Боспор (Прокопий). Това е Велика България, която рухва към средата на VІ в. под инвазията на тюрките на Истеми и точно тази държава възстановяват към 629 г. Орган и Кубрат.
Прото-тюркските доктрини за прабългарите рухват в момента, в който бъдат възстановени летописните исторически сведения за утигури и кутригури. Твърдението, че хуните са тюрки няма никакво покритие, то дори не може да бъде реконструирано чрез глотогенетично родство между чувашкият и тюркският езици, и изглежда в прозренията на Н.Я.Мар, че чувашкият има „яфетически” (разбирай: анатолийски) произход, има голяма доза истина. Арабоезичните историци масово пишат, че българският и хазарският езици са донякъде близки, но се различават много от тюркският.
Отношението на Юстиниан към хуните, опитът му още от 522 г. да ги привлече на своя страна, го изявява като държавник със Зенон (474-475; 476-491), който също удачно ги използва към 486 г., поканвайки ги в Мизия (тези съюзници на Зенон, историкът Йоан Антиохийски назовава като „така наречените българи”).
Миналото на пост-атиловите хунски народи бунд (банджар, кутригурите) и баланджар (българите, утигурите) в периода от 465 г. до 565 г., си остава непроучено задълбочено в науката и на бъдещите изследователи им предстои да преодолеят старото конвенционално отношение към тази тема.
Да видим сведението на Прокопий в „Тайната история” за инсценираната от персийският шахиншах Хосрой Ануширван атака на предкавказките хуни, съвместно с алани и абхазци, над Армения.
Събитието се развива през 541 г. и е във връзка с византийско-персийският конфликт по това време. „Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите. Други съобщиха на Валериан и ромеите за тези варвари и те ги пресрещнаха и в завързалата се битка им нанесоха поражение. Персите узнаха всичко това.” (Тайната история, С., 1983, с.22).
Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали в това нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г. петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята на аланите в атаките през Кавказ на юг.
„Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на другите варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860)
Византийските историци познават народа „абхаз” и са дали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „бунджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари, заедно с алани и абхазци при атаката. Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с общото име „хуни”, а Прокопий и след него Агатий, Менандър, Теофилакт, ги именуват „кутригури” и „утигури”.
И така, нека сега отидем при Теофан в края на VІІІ в., когато той пише своята всемирна хроника.
Теофан заема от неизвестен автор от края на VІІ в., който е по всяка вероятност от сирийски произход, сведения за „древна Велика България”, за Кубрат и за народа, от който произхожда Кубрат.
От хрониката на Теофан има съхранени 16 копия и при сравнителен анализ става ясно, че в някои от тях племето, от което произхожда Кубрат, е изписано не „уногундури”, а „уновундбългари”.
Историците научават името „уногундури” от латинският превод на хрониката на Теофан, направен от Анастасий Библиотекар през 9 в. и от трактатът от 10 в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни. Там наистина е попаднала формата „уногундури”, но произходът на това сведение и при двамата е при хрониката на Теофан. Вследствие на което почти всички историци от началото на ХХ в. приемат на доверие това име и не се постарават да подложат на сравнителен анализ запазените преписи на Теофан, в които освен формата „уногундури” присъства името „уновундбългари”, т.е. хуни: вунд и българи.
Оттук става ясно и защо в арабоезичните източници масово държавата, основана от Аспарух на Балканите, бива именувана - "Бурджан". Последното е всъщност форма на "Бунджар" и вече посочихме, че и двете форми "бунджар" и "бурджан", се срещат като синоними още при хрониста Ат-Табари.
К.Милчев
Тагове:
Вълнообразно
Сведения в летописите за Кубрат.
РАННИ БЪЛГАРО--ВИЗАНТИЙСКИ ВЗАИМОТНОШЕН...
Династията Дуло: Атила, Ирник, Кубрат, А...
РАННИ БЪЛГАРО--ВИЗАНТИЙСКИ ВЗАИМОТНОШЕН...
Династията Дуло: Атила, Ирник, Кубрат, А...
Famous Opera Overtures, Бедржих Сметана
Да видим дали ТАСС, ВЗГЛЯд и тн имата п...
Не-контролируем хаос след теракта в Моск...
Да видим дали ТАСС, ВЗГЛЯд и тн имата п...
Не-контролируем хаос след теракта в Моск...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
